ПРОИЗВЕДЕНИЯ / АРМЕНСКО-АЗЕРБАЙДЖАНСКИЯТ НАГОРНО-КАРАБАХСКИ КОНФЛИКТ / Изказвания, обръщения и заявления

Заявление на Президента на Република Азербайджан Гейдар Алиева на срещата на Държавния секретар на Съединените американски щати Колин Пауъл с Президентите на Република Азербайджан и Република Армения и със съпредседателите на Минската група на ОССЕ. Ки Уест, 3 април 2001 година


Уважаеми Държавен секретар на Съединените американски щати господин Пауъл, 

Уважаеми съпредседатели на Минската конференция, 

Уважаеми участници в срещата, 

Уважаеми представители на средствата за масова информация,  

 
Дами и господа! 

Преди всичко искам да изразя своята признателност на Вас, господин Държавен секретар, за поканата да посетя Съединените американски щати. Благодаря на администрацията на Съединените американски щати, на градските власти на Ки Уест и на всички организатори на срещата за гостоприемството и прекрасните условия за нашата работа. 

Особеният характер на срещата се изразява в това, че за първи път Минската група на ОССЕ се събира в такъв формат, когато съпредседателите на Минската конференция на ОССЕ заедно с президентите на армения и Азербайджан и с другите участници в срещата предстои да обсъдят въпроса за мирното уреждане на арменско-азербайджанския, на нагорно-карабахския конфликт. 

За жалост в миналото нямаше срещи с такъв формат и може би това е една от причините, че до днес не успяхме да постигнем успех. Надявам се настоящата среща да изиграе своята позитивна роля за разрешаване на конфликта, който продължава вече повече от 12 години. 

Историята на арменско-азербайджанския нагорно-карабахски военен конфликт е доста добре известна на световната общност. Няма да преувелича, ако кажа, че това е един от конфликтите по света, който продължително време не намира своето решение. 

Във връзка с това искам да използвам възможността, за да разкажа накратко за основните причини, които пречат на уреждането на конфликта, и да изразя някои свои съображения. 

Както знаем, този конфликт възникна във връзка с териториалните претенции на Армения към Азербайджан, като тя се опита да откъсне и да си присвои част от изконно азербайджанската земя – Нагорни Карабах. Това стана през 1988 година, когато Армения и Азербайджан бяха още част от Съветския съюз като две съюзни републики. Но в резултат на несправедливата позиция на ръководство на Съветския съюз към Азербайджан, а може би и поради нежеланието този конфликт да бъде предотвратен, той получи своето развитие и прерасна във война. 

Искам да отбележа, че през 1923 година правителството на Азербайджан предостави на Нагорно-Карабахския регион статут на автономна област и тя се ползваше с всички права на автономия. Така че нямаше никакви обективни причини за възникването на конфликта. Към момента на възникването му в Нагорни Карабах живееше население от 185 хиляди човека. От тях 74 процента бяха арменци, а 25,2 процента - азербайджанци. 

За да реализира териториалните си претенции към съседна страна, Армения провокира сепаратистките и терористичните сили в Нагорни Карабах за въоръжена съпротива. После самата тя започна военна агресия срещу Азербайджан. 

Нагорни Карабах се оказа напълно под военния контрол на сепаратистите и арменските въоръжени сили, които извършиха етническа чистка, като прогониха оттам всички азербайджанци – близо 50 хиляди човека. Всичко това се придружаваше от убийства и насилие. А азербайджанците, жителите на град Ходжали, бяха подложени на геноцид.   

След като окупираха Нагорни Карабах, арменските въоръжени сили предприеха военни операции извън границите на нагорно-карабахската област и превзеха още седем големи административни района от Азербайджан. 

Така към 1993 година 20 процента от територията на Азербайджан бяха превзети и до днес са окупирани от арменските въоръжени сили. Върху тази територия всичко беше разрушено, разграбено, изтрито от лицето на земята. Унищожени са повече от 900 големи и малки населени места, около 600 училища, 250 здравни учреждения, всички музеи,  исторически и културни паметници. 

По време на конфликта загинаха 30 хиляди граждани на Азербайджан, над 200 хиляди бяха ранени и станаха инвалиди, хиляди се озоваха в плен, бяха взети за заложници или изчезнаха  безследно. Около един милион азербайджанци, което прави всеки осми гражданин на страната ни, бяха лишени от земята им и вече девета година живеят на палатки в непоносимо тежки условия. В палатките израсна едно ново поколение. 

Днес по света няма друг подобен случай, когато една държава е окупирала територията на друга и е извършила там масова етническа чистка, а световната общност мълчаливо наблюдава тази трагедия. Законните искания на Азербайджан агресорът да бъде обуздан не намират подкрепа. 

Преди девет години, на 24 март 1992 година Министерският съвет на СССЕ на извънредното си заседание в Хелзинки взе решение да се проведе Минската конференция за постигането на пълно уреждане на арменско-азербайджанския конфликт. Така беше създадена международната институция за уреждане на конфликта. Това решение, определило мандата на конференцията и структурата на процеса на преговорите, е изключително важно. 

През 1993 година Съветът за сигурност на ООН на няколко пъти обсъди въпроса за окупацията на Азербайджан от арменските въоръжени сили. Бяха приети четири резолюции – №822 от 30 април, №853 от 29 юли, № 884 от 14 октомври и № 874 от 11 ноември. 

 

В тях Съветът за сигурност на ООН настоя решително за незабавно и безусловно изтегляне на арменските въоръжени сили от окупираните територии на Азербайджан, а също за създаване на условия за завръщане на бежанците и изселилите се лица по местата на постоянното им жителство, по родните им земи. ООН категорично подкрепи суверенитета и териториалната цялост на Република Азербайджан и потвърди, че нагорно-карабахският регион принадлежи на Азербайджан. Съветът за сигурност подкрепи и посредническата дейност на Минската група на СССЕ. 

Но никоя от тези резолюции не беше спазена и Съветът за сигурност на ООН още не се е погрижил за изпълнение на взетите от него решения. 

През декември 1994 година на срещата на СССЕ в Будапеща бе взето решение СССЕ да предприеме интензивни действия във връзка с арменско-азербайджанския нагорно-карабахски конфликт.  Държавните ръководители на страните от СССЕ определиха поетапния характер на уреждането и възложиха на съпредседателите на Минската конференция на СССЕ да разработи споразумение за прекратяване на въоръжения конфликт. Споразумението трябваше да предвижда отстраняване на основните последици от конфликта за всички страни и да се превърне в основа за свикването на Минската конференция. Прието беше също така решение в зоната на конфликта да бъдат изпратени многонационални сили на СССЕ, които да поддържат мира. 

По време на срещата на ОССЕ в Лисабон през декември 1996 година беше определена базовата формула за уреждането на конфликта. Всички страни членки на ОССЕ освен Република Армения подкрепиха трите основни принципа за уреждането на конфликта, според които трябваше да се осигури териториалната цялост на Република Азербайджан, на Нагорни Карабахда се даде най-висока степен на самоуправление в рамките на Азербайджан и да се гарантира сигурността на цялото му население. 

По този начин международната общност определи правната база на уреждането, създаде институция за преговори и определи задачите на посредниците. 

След срещата на високо равнище на ОССЕ в Лисабон съпредседатели на Минската група станаха трите най-големи държави в света – Русия, САЩ и Франция, на които ние много се надявахме, и разчитахме, че техните усилия  ще доведат до уреждане на конфликта, до възстановяване на териториалната цялост на Азербайджан и до завръщане на бежанците по местата на постоянното им жителство. Но за жалост това и до днес не става. Армения не изпълнява нито едно от решенията, приети от ООН и ОССЕ. 

Съпредседателите на Минската група  направиха три предложения във връзка с уреждането на арменско-азербайджанския, нагорно-карабахски конфликт. Първото предложение, което те представиха през юни 1997 година, съдържаше пакетно решение на конфликта, второто – от октомври 1997 година – поетапното му решение. През ноември 1998 година съпредседателите представиха новото си, трето предложение – за създаването на „обща държава“. 

Азербайджан прие първото и второто предложение на съпредседателите като основа за воденето на процес на преговори, въпреки, че някои техни клаузи противоречаха на нормите и принципите на международното право и накърняваха принципа за териториалната цялост на Азербайджан. Но дори тогава Армения отказа да приеме тези предложения и зае явно деструктивна позиция. 

Ние не приехме предложението на съпредседателите да се създаде „обща държава“. Понятието „обща държава“, което няма никаква международно-правна основа, предвижна Нагорни Карабах да е самостоятелна държава и териториално образувание, отрежда му статут на равноправен с Азербайджан субект от „общата държава“. Това предложение е в пълно противоречие с принципите и нормите на международното право, лишава Азербайджан от част от неговата територия и фактически узаконява арменската агресия срещу него. 

Ние смятаме, че съпредседателите на Минската група на ОССЕ е трябвало, ръководейките от принципите на международното право, да повлияят по-ефективно на процеса на преговорите, да спомогнат за бързото уреждане на конфликта, за възстановяването на териториалната цялост на Азербайджан, за завръщането на бежанците по местата на постоянното им жителство. На неразделната част от Азербайджан Нагорни Карабахможе да бъде даден статут на самоуправление от висока степен в рамките на Азербайджан. 

За съжаление съпредседателите се заеха предимно с посредническа дейност и не оказват необходимото влияние върху процеса на преговорите съгласно нормите на международното право. Нашите надежди, свързани с ръководителите на Минската група на ОССЕ в лицето на Русия, САЩ и Франция, все още не дават очакваните резултати. 

От април 1999 година във Вашингтон, по инициатива на администрацията на САЩ започнаха да се провеждат директни срещи между президентите на Армения и Азербайджан. През изминалия период проведохме многобройни срещи с президента Кочарян в Женева, Москва, Истанбул, Париж, Минск, Давос и Ялта, а също така на границата между нашите републики. 

По време на диалога ни с президента на Армения най-вече се опитвахме да намерим взаимно приемливи компромиси с цел по-скорошно мирно уреждане на конфликта и за постигане на траен мир между Армения и Азербайджан. Искам да отбележа, че към края на 1999 година бяхме близо до постигането на компромис. Скоро след това обаче Армения се отказа от постигнатото споразумение. 

По време на трудните преговори арменската страна винаги е заемала и продължава да заема твърда и деструктивна позиция. Не можем да се споразумеем с нея, защото след като окупира 20 процента от територията на Азербайджан, тя използва това предимство при преговорите. Армения всячески се стреми да откъсне част от територията на Азербайджан, да си я присвои или да постигне даването на независимост на Нагорни Карабах. 

За жалост провеждането на нашите срещи накара съпредседателите на Минската група на ОССЕ да заемат изчаквателна, пасивна позиция и да сведат дейността си до принципа: „За каквото се договорят президентите, ще бъде приемливо за ОССЕ“. 

Докато ние смятаме, че срещите между президентите не заменят дейността на съпредседателите на Минската група на ОССЕ. Напротив, те се допълват взаимно, те са призвани да осигурят напредък на процеса на преговорите за окончателно решаване на конфликта. 

В съответствие с принципите и нормите на международното право и с Устава на ООН териториалната цялост и неприкосновенността на границите на всяка независима държава членка на ООН трябва да се спазват от всички и особено от ОССЕ, която е поела отговорността да реши конфликта. ОССЕ и нейната Минска група трябва твърдо да се придържат към този принцип и всячески да допринасят за неговото спазване. 

А ситуацията в процеса на преговорите днес създава опасен прецедент в международните отношения. 

Вместо строго да се спазват нормите и принципите на международното право и те да се укрепват, се наблюдава нерешителност от страна на международната общност. Фундаменталните норми и принципи на международното право, както и непоклатимостта на териториалната цялост и неприкосновеността на границите се поставят под въпрос и така се рушат устои, формирани с десетилетия в международната практика и международното право в интерес на 100 хиляди арменци, които живеят в района на Нагорни Карабах в Република Азербайджан. Докато мирът, стабилността и сигурността, постигнати в резултат на признаване на военната агресия, не могат да станат постоянни и дълговременни. 

След като изложих историята на създалото се положение в арменско-азербайджанския нагорно-карабахски конфликт заявявам, че Азербайджан остава верен на мира, на спазването на режима за прекратяване на огъна, за което беше постигнато споразумение още през май 1994 година. Ние и занапред ще полагаме усилия за постигането на окончателно уреждане на конфликта по мирен път. 

Същевременно считам, че всичко, което казах, ви дава възможност да си представите в какво трудно положение се намираме. Затова се обръщам към съпредседателите на Минската група на ОССЕ – Русия, САЩ и Франция с призива да активизират усилията си за прекратяване на въоръжения конфликт и за  постигането на траен мир. 

Не е необходимо да доказвам, че от прекратяването на конфликта и постигането на мир най-голям интерес има Азербайджан, 20 процента от територията на който са окупирани, а стотици граждани живеят на палатки. Ясно е, че постигането на мир между Армения и Азербайджан ще има огромно значение и за стабилността и сигурността в целия Южен Кавказ. 

Ние дойдохме на тази среща с голяма надежда и разчитаме на активните усилия от страна на съпредседателите на Минската група на ОССЕ – Русия, САЩ и Франция, а също на конструктивната позиция на Република Армения. 

 

Благодаря за вниманието. 

Вестник „Бакинский рабочий“, 4 април 2001 година.