Уважаеми господин Президент!

Бих искал да Ви изкажа дълбокото си безпокойство във връзка с липсата на прогрес в уреждането на арменско-азербайджанския конфликт. Териториалната цялост на Азербайджан както и преди остава накърнена, 20 процента от азербайджанските земи все още са окупирани от арменските въоръжени сили, един милион азербайджански бежанци, насилствено прогонени от родните им места, вече пет години са подложени на големи лишения. Резолюциите на Съвета за сигурност на ООН номера 822, 853, 874 и 884 с настояването за безусловно изтегляне на арменските въоръжени сили от окупираните територии не се изпълняват.

Както знаем, с цел мирно решаване на конфликта през май 1992 година беше създадена Минската група на ОССЕ и беше определен мандатът на бъдещата мирна конференция. На конференцията Армения и Азербайджан бяха признати за страни в конфликта, а азербайджанската и арменската общности в Нагорни Карабах – за заинтересовани страни. Въпреки това агресията на Република Армения, започнала срещу Азербайджан през 1988 година, продължи и наред с Нагорно-Карабахската автономна област бяха окупирани още седем големи района от Азербайджан.

През последните седем години се полагаха много усилия, за да се създаде ефикасен процес на преговори в рамките на Минската група. Но заради деструктивната позиция на Република Армения преговорите всеки път стигаха до задънена улица и не доведоха до никакви положителни резултати.

В резултат на усилията, полагани от нас за мирно решаване на конфликта и на подкрепата им от страна на Минската група през май 1994 година беше постигнат режим на прекратяване на огъня, който продължава и до днес. Решението, взето на срещата на високо равнище на ОССЕ в Будапеща през декември 1994 година относно създаването на многонационални международни сили, които да пристигнат в региона и да осигурят ликвидирането на последиците от въоръжения конфликт, а също решенията на Лисабонската среща на ОССЕ през декември 1996 година, определили международната правна база за уреждане на конфликта след подписването на мирно споразумение, могат да се смята за голямо политическо постижение от извънредна важност за справедливото уреждане на арменско-азербайджанския конфликт. В резултат на обструкцията обаче, която Република Армения продължава, и заради неспособността на ОССЕ да настои за ред, решенията от тези срещи не се изпълняват.

Както знаем, на 1 юни 1997 година съпредседателите на Минската група на ОССЕ в лицето на Русия, САЩ и Франция, опирайки се върху лисабонските принципи за уреждане на конфликта, представиха проект за всестранно споразумение от две части – прекратяване на въоръжения конфликт и определяне статута на Нагорни Карабах. Докато азербайджанската страна прие тези предложения на съпредседателите, Армения не пожела да признае териториалната цялост на Република Азербайджан, а също позовавайки се на това, че определянето на статута на Нагорни Карабах преди свикването на Минската конференция е недопустимо, отхвърли предложенията на съпредседателите. Между другото трябва да отбележим, че на 20 юни 1997 година по време на известната среща в Денвър – САЩ, президентите на Русия, САЩ и Франция в специално заявление отбелязаха, че подкрепят тези предложения.

На 19 септември 1997 година съпредседателите на Минската група направиха ново, второ след срещата в Лисабон предложение, което предвижда поетапно уреждане на конфликта. В съответствие с това предложение през първия етап се предвижда освобождаването на шест от окупираните райони с изключение на Лачински район, разположени извън административните граници на бившата Нагорно-Карабахска автономна област на Азербайджан,  провеждане на операция на ОССЕ за запазване на мира и връщане на бежанците в освободените територии, а също възстановяване на разрушените в резултат на войната важни за жизнената дейност на Армения и окупирания от нея Нагорно Карабах комуникации. След това, на втория етап, след ликвидирането на последиците от въоръжения конфликт страните би трябвало да се заемат с определяне на статута на Нагорни Карабах в рамките на Република Азебрайджан и с предприемането на мерки за неговата сигурност.

На 10 октомври 1997 година в Страсбург на ниво президенти на двете страни Азербайджан и Армения се съгласиха да продължат процеса на преговори въз основа на предложенията от 19 септември 1997 година, което ни даде възможност да се надяваме на успех в процеса на преговорите за постигане на справедливо уреждане на конфликта. След това обаче оставката на Президента на Армения Левон Тер Петросян и втвърдяването на позицията на новото ръководство на Армения сведоха до нула възможността за преговори върху тази справедлива основа.

След проточилото се прекъсване представителите на съпредседателите на Минската група, явно в желанието си да подновят процеса на преговори, на 9 ноември 1997 година направиха трето по ред предложение, което много разочарова азербайджанската страна и не позволи преговорите да продължат. Това предложение почиваше върху неосъществимата в световната практика идея за „обща държава” и не беше нищо друго, освен отстъпление от предишната позиция, произтичаща от решенията и принципите, утвърдени от двете срещи на ОССЕ. Тези предложения всъщност отделят Нагорни Карабах като държавна териториална структура във формата на република и му дават равен с Азербайджан статут в рамките на една измислена „обща държава”. Същевременно позоваването на това, че „общата държава” ще бъде създадена в рамките на международно признатите граници на Азербайджан, не гарантира суверенитета и териториалната цялост на Азербайджан, а всъщност ги нарушава.

Според мен необмислените действия на посредниците безспорно са нанесли сериозен удар върху процеса на уреждане и са го тласнали назад. Това поражда в нас дълбоко безпокойство, по-специално защото както неведнъж сме заявявали, Руската федерация продължава усилено да въоръжава Република Армения. Ясно доказателство за това е, че Русия изпрати в Армения самолети МИГ-29 и ракети С-300, след като незаконно бяха предадени въоръжения за един милиард американски долара.

Според мен ако съпредседателите не проявят решимост, ако ръководството на САЩ, Русия и Франция не предприемат действени мерки, справедливо уреждане на арменско-азербайджанския конфликт няма да може да се постигне. Верността към трите принципа от срещата в Лисабон, за които гласуваха 53 държави по света, има особено значение.

Предвид всичко това, уважаеми господин Президент, се обръщам към Вас и като към съпредседател на Минската група на ОССЕ и настойчиво Ви моля да засилите личната си дейност, а също работата на външнополитическото ведомство на Вашата страна за по-скорошно уреждане на проблема въз основа на принципите на срещата в Лисабон по този проточил се конфликт, който е източник на сериозна опасност за мира и стабилността в Европа.

С уважение,

Гейдар Алиев,

Президент на Република Азербайджан

Вестник "Бакинский рабочий", 17 април 1999 година.