Реч на президента на Република Азербайджан Гейдар Алиев, произнесена на 19 януари 2000 година на републиканската церемония в памет на шахидите (загинали в борбата за правото дело) - 20 януари


scotch egg
scotch egg
scotch egg
scotch egg
scotch egg
scotch egg
temp-thumb
temp-thumb
temp-thumb
temp-thumb
temp-thumb
temp-thumb

Скъпи сънародници! Уважаеми дами и господа!

Тези дни са дни на скръб за азербайджанския народ. Отбелязваме десетата годишнина от кървавата януарска трагедия. Днес аз още веднъж прекланям глава пред паметта на загиналите през онази страшна нощ в името на Родината, в името на свободата, в името на независимостта.

20 януари 1990 година е най-трагичният ден в историята на Азербайджан. Но едновременно с това в тази нощ, в този ден азербайджанският народ демонстрира пред целия свят своя героизъм, смелост и жертвоготовност. Затова на този ден ние винаги скърбим. Но изпитваме и чувството на огромна гордост от нашия народ - народ героичен, народ непреклонен, народ непоколебим.

В историята на азербайджанския народ, особено през ХХ век е имало доста трагични събития - разправата през 1918 година на арменците с азербайджанския народ, геноцидът. Извършените срещу народа, срещу нацията репресии, терорът след установяването на съветската власт. Масовите репресии срещу нашия народ през 1937-1938 г., избухването през 1988 година на нагорно-карабахския конфликт с цел извършване на военна агресия срещу Азербайджан и гибелта на нашите синове.

Но наред с всичко това най-големият удар, нанесен на азербайджанския народ, най-голямата агресия и терор бе трагедията на 20 януари 1990 година. Трагичните събития, за които говоря, всички трагични събития, за които вероятно в момента не се и сещам, са насочени срещу отделни лица или отделни групи. Например, извършеният от арменците през 1918 година геноцид, когато арменско-азербайджанските конфликти целяха да завземат земите на азербайджанците, да унищожат азербайджанците. Обаче януарските събития, януарската трагедия се отличават от всички тези трагедии, от тези нещастия по това, че през онази нощ съветската държава, под чиято власт бяхме в продължение на дълги години, съветската власт и азербайджанската комунистическа власт извършиха масова агресия срещу азербайджанския народ. Тоест, агресия от страна на държавата, от правителството, от властта срещу своя народ, - това, разбира се, е най-страшната, най-трагичната агресия и от политическа гледна точка тя се различава от всички останали.

Когато поглеждаме назад в историята, можем да кажем, че в СССР от момента на установяването на съветска власт и до януарските събития, от страна на съветската власт никога и никъде другаде не е била извършвана подобна военна агресия срещу собствения народ, срещу своите граждани. Срещу нито един друг народ. Не е било извършвано срещу никоя република, срещу никоя нация. Това беше извършено единствено срещу нас, срещу азербайджанския народ. Това бе агресия, терор не само от страна на ръководството на СССР, но и от страна на съветската държава заедно с азербайджанската власт, които по онова време бяха едно цяло и които се опитаха да смажат, да сломят своя народ.

След Втората световна война правителството на СССР извърши агресии срещу редица страни. През 1956 година съветски войски нахлуха в Унгария, защото унгарският народ не беше съгласен със съветската идеология, искаше да върви по свой собствен път, и за да му попречат, да го смажат, съветски войски бяха прехвърлени в Унгария и се проля много кръв. Народът даде жертви. Съветската идеология укрепи властта си там.

През 1968 година процесите в Чехословакия доведоха до опасността тя да излезе от редовете на социалистическите страни. И тогава правителството на СССР въведе свои войски в Чехословакия и прекъсна процесите там, укрепи властта си.

През 1979 година СССР въведе големи армейски части в Афганистан с цел да подпомогне силите, които искаха да създадат правителство въз основа на съветската идеология, и се проля кръв.

Защо напомням за тези събития? Защото във всичките споменати случаи съветската власт, съветската държава е извършвала подобна агресия, целейки да установи или да укрепи властта си.

Но азербайджанският народ вече повече от 70 години бе живял в състава на тази държава, ние бяхме граждани на тази страна, намирахме се под ръководството на тази власт. Значи, нашият народ трябваше да бъде свой за тази власт, за комунистическата власт. Но не беше така и като цяло това бе в определен смисъл резултат на отношението към азербайджанския народ. Това, разбира се, бе свързано с агресията на Армения срещу Азербайджан, започнала през 1987-1988 година.

В края на 1987 година и началото на 1988 година властта в Армения, националистическите сили там направиха опит да присъединят Нагорни Карабах към Армения. Такива опити е имало и в миналото. Тоест, от 1923 година, след образуването на Нагорно-Карабахската автономна област в състава на Азербайджан, в различно време се предприемаха опити за присъединяването на Нагорни Карабах към Армения. Но те бяха предотвратени. Защото азербайджанското ръководство беше в състояние да защити своята република, защото съветската държава смяташе промяната на държавното устройство за опасна. Обаче през 1987 година, а може би и по-рано, в Армения започна да се говори за отделянето на Нагорни Карабах от Азербайджан и присъединяването му към Армения. После започна движение и тук, появи се двоен стандарт, тоест, различно отношение на съветското правителство, на ръководството на Комунистическата партия към Азербайджан и към Армения.

Естествено, по онова време, когато съветската държава беше още много силна, ако ръководителите на СССР бяха поискали, щяха да предотвратят това, и ако ръководителите на Азербайджан бяха верни на своя народ, на Родината си, на земята си, и те щяха да го предотвратят. Но от Москва не поискаха да го предотвратят, напротив - създадоха условия за него. А ръководството на Азербайджан бездействаше и затова през февруари 1988 година стана нагорно-карабахският инцидент. След това ръководството в Азербайджан се смени - уж, за да се реши арменско-азербайджанският конфликт, за да се укрепи ръководството тук. Обаче новото ръководство не само прояви неспособност или некомпетентност, но и тръгна по пътя на предателството. Това предателство - предателството на ръководството на Азербайджан към неговия народ, и безразличното, бих казал дори - отрицателното отношение на СССР към Азербайджан, превърна нагорно-карабахския проблем във война и Азербайджан получи тежък удар. Разбира се, 20 януари се превърна във важен момент от тази политика.

Наистина, нашият народ се вдигна по онова време на крак, за да защити своите земи, своя суверенитет. Главната причина за подема на народа стана несправедливата позиция на съветското правителство към Азербайджан, а също така, защото ръководителите на Азербайджан не взеха мерки да защитят земите си, нацията си, своя народ. Всичко това вдигна народа на Азербайджан и той показа силата си. Народът излезе по площадите. Народът излезе на улицата.

За да бъде наказан целият народ, за да бъде сломен и по този начин да се реши въпросът с Нагорни Карабах в полза на Армения, трябваше да се нанесе удар и този удар беше нанесен. Беше извършена военна агресия срещу Азербайджан. На Азербайджан беше нанесен физически удар. На Азербайджан беше нанесен политически удар. На Азербайджан беше нанесен морален удар. Виновни за това бяха ръководството на СССР и ръководството на Азербайджан. В документите, обнародвани днес тук, всичко е отразено много ясно.

Изказалите се на церемонията представители на нашата уважаема интелигенция, една майка на шахид и една дъщеря на шахид, хората, ранени онази нощ, на 20 януари, говориха тук много искрено. Ще споделя с вас, че от началото на церемонията и до момента аз изживявам много вълнуващи чувства - мисля, че и вие също - тъй като прегледът на тази историческа хроника, описването на тези страшни събития и мислите, думите на изказалите се тук, оказват огромно въздействие. Затова съм много развълнуван и говоря много развълнувано. Като цяло аз смятам, че провеждането на тази вечер за пръв път точно по този начин е проява на безкрайната ни любов към нашата история, към нашия народ, към нашата нация. Благодаря на всички, които подготвиха церемонията и участваха в нея.

Тя има много голямо политическо, нравствено и морално значение.

Тъй като, първо, ние никога не бива да забравяме и изопачаваме нашата история. Историята си е история и тя трябва да бъде написана такава, каквато е, да се предава от поколение на поколение.

От трагичната януарска нощ изминаха десет години. За тези десет години в Азербайджан се родиха деца. Децата, които сега са на десет години, са се родили през 1990 година. Научих, че през онази януарска нощ 135-136 азербайджански граждани са станали шахиди, загинали са, мнозина са били ранени. Но през онази нощ са се родили повече от 500 деца. Значи, народът е жив, нацията е жива, расте, развива се и никаква агресия, никакъв терор, никакво предателство не могат да спрат развитието на нашия народ.

Ние сме живи свидетели на онези дни. Десетгодишните деца научават за това само от нас. Даже двайсетгодишните младежи, които тогава са били на десетгодишна възраст, вероятно не са съзнавали, а и не са могли да осъзнаят всичко, което се е случило. Затова ние никога не бива да забравяме нито славните страници, страниците на успехи в нашата история, нито трагичните страници и трябва да ги предаваме от поколение на поколение. В тази връзка трагедията от 20 януари и в същото време проявените в онези дни героизъм, смелост и единство на народа трябва да станат пример за всички - и за днешното, и за бъдещите поколения. Всички трябва да си извлечем поука от това събитие.

От показаните тук документи, от изказванията, от показаните кинокадри е очевидно в колко тежко положение се е намирал Азербайджан в нощта на 19 срещу 20 и на 20-21 януари. Когато в Азербайджан, в такъв град като Баку, се струпат толкова военни части, бронетехника, танкове, човек, естествено, не може да бъде спокоен, и Баку - не само Баку, но и целият Азербайджан - в онзи момент бяха хвърлени в смут. Какво показа направеният днес анализ на онези дни? Показа, че народът е понесъл големи загуби, но не се е пречупил, не се е огънал. Но ръководителите на народа си останаха предатели докрай.

Да допуснем, че е починал скъп на някого човек. Роднините, близките, приятелите, колегите непременно идват на погребението му, на помена, споделят мъката на семейството му. А тук е извършена агресия срещу азербайджанския народ, нашият народ понесе тежки загуби. Нацията, народът, обединени, изразяват омразата си към виновните за тази трагедия, изпращат шахидите по сетния им път. Ръководителите на Азербайджан, обаче, остават настрана от това, бягат, крият се. Само този факт е достатъчен да покаже кой какъв е.

Група депутати свика сесия на Върховния съвет, като срещна големи трудности, а известният поет на Азербайджан Бахтияр Вагабзаде, който цял живот не е провел нито едно събрание, който винаги е писал само стихове и е развивал поетичното изкуство на Азербайджан, тоест, няма никакъв опит в подобно нещо, но има безстрашно сърце, обича своя народ, също не остана настрана, не се уплаши от нищо. Пък и той винаги е гледал хората смело в очите и никога никого не е предавал.

Точно така постъпиха и покойният Исмаил Шихли и други представители на интелигенцията. Тук бяха показани кадри. Жалко, че не всички са запазени. Обаче кадрите, които видяхме докрай разкриват кой кой е. Как стана така, че поетът Бахтияр Вагабзаде, писателят Исмаил Шихли и другите представители на интелигенцията или групата депутати от Върховния съвет можаха да се съберат в залата и да обсъдят въпроса, а ръководителите на Азербайджан избягаха, изпокриха се? С това те напълно загубиха правото да ръководят народа.

Постановленията и обръщенията, приети на тази сесия - те прозвучаха тук - имат исторически характер. Ние трябва да ги оценим високо. Лично аз оценявам настоящите документи така. Когато обаче след няколко дни избягалите и изпокрили се хора отново се върнаха към властта в Азербайджан, документите бяха забравени, забутани някъде и скрити от очите на народа. В тази връзка днес тук също бяха приведени конкретни факти, няма да ги повтарям.

Така че, ако преди 20 януари, когато правителството на СССР заедно с азербайджанската власт извършиха агресията срещу азербайджанския народ, впоследствие и двете страни се опитаха да я оправдаят. В Москва цареше такава атмосфера, сякаш нищо не се е случило. А в Азербайджан един избяга, друг седна на мястото му и така народът остана забравен, беше забравена и трагедията, всичко беше забравено и съвсем последователно бяха направени опити окончателно да се забрави този въпрос. Предателите, хората, загубили правото да ръководят, отново поставиха своите лични интереси над интересите на народа, на нацията. Всичко това е историческа истина.

Днес обаче ние можем да се гордеем, че нашият народ, отново повтарям, прояви мъжество и смелост.

Не можем без вълнение да наблюдаваме тези кинокадри от церемонията по погребението на шахидите. На мен ми се струва - във всеки случай всички ние добре знаем историята - че в Азербайджан никога досега не е имало толкова многолюдна и толкова впечатляваща церемония за погребение. Висока оценка заслужава и дейността на шейх-ул-ислям Аллахшукюр Пашазаде по онова време - и обръщението му към Горбачов, и отношението му към въпроса, тоест, омразата към извършителите на това престъпление, и провеждането на церемонията по погребението. Както се казва, ръководителите на всички клонове на властта в Азербайджан останаха настрана. Виждате, че не би могло да има по-голям нравствен грях, а може би и нравствена измяна.

Народът обаче не се уплаши от нищо. Народът не се уплаши, че тези танкове могат отново да го смажат. На площад "Азадлиг", по всички улици, чак до Нагорния парк е имало огромни маси от хора.

Тогава аз не бях в Азербайджан. Веднага изразих отношението си. Трябва да знаете, че по онова време боледувах. Лежах в болница, а после се възстановявах в един санаториум край Москва. Но въпреки всичко дойдох с децата си и изразих своето отношение. Нищо друго не можех да направя и днес благодаря на всички азербайджански граждани, на хората, които много вярно са избрали мястото за погребване на шахидите - Нагорния парк. И тук те в определена степен са изразили своето отношение към предишното предателство.

Гробището е основано там през 1918 година и в него почиват хора, жертви на клането, извършено тогава от арменците. През 30-те години то е било разрушено, създаден бе Нагорния парк и бе издигнат паметник на Киров. Историческа истина е, че предателството, извършено по онова време срещу тях, сега вече е излязло наяве и тук отново се погребват шахиди.

Изпълнявайки дълга си, от началото на това събитие - от 21 януари 1990 година и досега - аз съм се старал, старая се и ще се старая да го разкрия. Ще се старая да привлека виновните към отговорност и никой няма да може да избяга от отговорността си за престъплението, извършено към народа. Дори да успее да избяга физически, пред съда на историята той пак ще си остане престъпник.

В душата си имах и желанието да създам мемориал "Вечен огън" в Шехидляр хиябани (Алеята на шахидите). Това също беше мой дълг като президент на Азербайджан. Днес аз намирам известно утеха в това, че изпълних този дълг и това място както беше казано тук, наистина се превърна в място за клетва, за вяра, стана най-почетно светилище. Вече няколко дни виждаме как много хора по зова на сърцето си, с цветя в ръцете посещават тези гробове, скланят глава пред "Вечния огън", пред загиналите. Аз вярвам, че и занапред тук винаги ще бъде място за клетва на нашата младеж, място за клетва за вярност към своя народ, към своята нация, към своята земя, към своята Родина. Заедно с това - място за клетва във вярност един към друг на нашите младежи, създаващи нови семейства.

В същото време трагедията даде тласък в на грандиозни процеси у нас. Азербайджан получи своята независимост. Вече девета година азербайджанският народ живее в своята независима държава.

В живота ние се сблъскваме с безброй трудности и проблеми. Всички сме принудени да страдаме заради окупацията на наши земи от Въоръжените сили на Армения и изгонването оттам на над един милион наши граждани, принудени да живеят в палатки. Има и други проблеми. Ние обаче, преживяваме и ще преживеем този тежък, труден период. Окупираните земи ще бъдат освободени, нашите граждани ще се върнат при родните си огнища, Азербайджан ще получи своя суверенитет, тъй като днес той е независима държава и никоя друга държава няма правно основание да извършва агресия срещу него.

Най-големият монумент в памет на нашите шахиди е суверенитетът на Азербайджан, независим Азербайджан, правовата, демократична, светска държава, където сега се развиват положителни процеси. Нека спят спокойно всички наши шахиди, не само шахидите от 20 януари, но и нашите синове, станали шахиди в бой за Родината, родната земя, защото техните мечти и надежди се сбъднаха - Азербайджан има своята държавна независимост.

Днес пред паметта на шахидите аз се кълна, че никой никога няма да може да посегне на независимостта на Азербайджан, ние никога няма да бъдем васали на една или друга държава. Държавната независимост на Азербайджан ще живее и ще се развива, въпреки трудностите, въпреки натиска, който ни се оказва. Независим демократичен Азербайджан е правова, светска държава и е величествен паметник на нашите шахиди.

Още веднъж изразявам признателност към всички, подготвили тази траурна вечер и изказали се тук. Нека Бог даде покой на душите на шахидите.

Преводът на български език е извършен от текста на руски, публикуван във вестник "Бакинский рабочий" от 20 януари 2000 година.